До Канада и назад (част II – Монреал)

сигурно има безброй известни места по света, чието име обаче е просто абстрактно понятие, без точни координати и особено съдържание в съзнанието. така беше и Монреал за мен, преди да получа поканата от галерията и да реша, че ще заминем там за откриването. знаех, че е красив град, в който се провежда джаз фестивал … и толкова. хубавото е, че в нета има толкова информация, че човек може да се подготви доста добре предварително, както и направихме всъщност.

открийте разликите

кацаме след 12 часов полет и смилане на времето, каквото досега не съм преживявала (в София е 7 часа сутринта, кацаме в Монреал в 14:30 същия следобед). посрещат ни Гинка и Маги, които живеят от години в града – (и с двете се срещаме за първи път наяве), и информацията започва да се сипе още в колата. първото нещо, което забелязваме още на път от летището към хотела е, че колите нямат предни номера. обяснението е годишната такса “номер”, която автоматично свежда номера само до един. бързо ни осведомяват, че към дългия списък от такси има дори такава за притежаване на шофьорска книжка. редът се усеща някак във въздуха, кара се без напрежение, няма задръствания, а тъй като паркирането е проблем, всички чинно сричат знаците за паркиране, защото всяко неправилно такова, автоматично ти излиза солено.

разстоянията тук са доста измамни. разбираме го още на първата разходка от хотела (който сме подбрали „близо“) до галерията. затова и метрото е желателно, бързо и ефективно средство за придвижване. прави ми впечатление, че това, което сме чували като характерен за големите градове фон по филмите е вярно – в далечината непрекъснато вият сирени, било то на линейки или на пожарни коли. разказаха ни, че пожарникарите са много на почит в Монреал, защото градът помни два почти унищожителни пожара в началото на миналия век. затова навсякъде има пожарни кранове, пред които е забранено да се паркира. разбираме и причината за пожарите – въпреки че почти всички фасади изглеждат спретнати и подредени с малките си тухлички, сградите всъщност са изцяло дървени, а тухлите са само облицовка. освен това са и плътно долепени една до друга, което прави нещата лесни за унищожителната лакомия на огъня.

Монреал е много шарен град – не знам дори, дали това е правилната дума. по-скоро е различен в кварталите си като облик и излъчване. това, което моят европейски поглед не успява да възприеме, са много разпространените тук „каубойски“ сгради – на два етажа, с плосък покрив, облицовка от тухли и външни стълби отпред, от които ми се струва, че всеки момент ще излязат група каубои и ще се метнат на конете. от друга страна в Стария град има сгради на по 200 години, downtown-ските небостъргачи се прегръщат с катедрали, а на хълма, дал име на града (Mount Royal) са разположени къщите на богатите – симпатични мини имения за по милион – два, с педантично оформени зелени площи и цветя, които (!) нямат никакви зидове и огради, просто са на деликатно разстояние едно от друго. всяка от тях е с различна собствена индивидуалност в архитектурата и за разлика от каубойските, имат скосени покриви. говори се, че тук най-хубавите коли се карат от богатите и … от пенсионерите, колкото и невероятно да ни звучи. без коментар.

шареното е и в хората, и в националността им – от хотел Holiday Inn с архитектура с китайски елементи започва China town, където магазинчетата и обитателите те карат да се чувстваш съвсем като в Китай, а в гей вилидж дори по витрините на магазините манекените са с характерни чупки в кръста. за всеки по нещо. прави впечатление, че никъде по улиците няма кофи за боклук. обяснението е простичко – боклукът се събира в определен ден от седмицата и тогава се изнася за вземане. с това се занимава отговорника на входа, който също може да извикате за дребни битови повреди, които влизат в наема.

наричат Монреал Града на двете нива и Града на стоте камбани. първото е заради Подземния град – километри тунели с магазини и офиси под земята, които са свързани с метрото и при убийствените температури през зимата позволяват придвижването, без да се налага излизане на повърхността. прави впечатление, че в тези тунели (поне където минаваме ние), няма издраскано, мръсно или счупено, което е направо удивително за балканската ни природа. разказват ни, че при тукашните сурови зими, няма понятие „да те изненада снега“. чистенето му става с железен ред и макар да се трупа на определени места чак до пролетта, местата за преминаване за осигурени. второто име идва от множеството катедрали и църкви, пръснати из целия град.

montreal palais des congres

докато си говорим с приятелите ни българи за реалността на емигрантите тук, осъзнавам защо най-много българи има в Торонто, а не тук – една от сериозните причини е френския език, който в Монреал е абсолютно задължителен за намирането на хубава работа, позволяваща израстване и добро заплащане. забелязвам, че конкретно нашите приятели са максимално фокусирани над ежедневните си задачи: курсове, изпити, работа, семейство, които ще направят живота им по-хубав и ще осигурят по-висок стандарт. няма носталгия (поне не я показват и аз не усещам такава), нито традиционното вече българско мрънкане. иначе космополитността се вижда с просто око дори по улиците – азиатци, европейци, африканци, американци, латинос, има от всичко, любезни са, отзивчиви, приятелски настроени, въпреки че френският е основен език, отговарят на английски. говори се, че всъщност това смесване и привличане на представители на различни култури е политика на страната за обогатяване на генния фонд, който вследствие на суровите условия на живот преди години силно е излинял.

храната е не по-малко цветна – първата вечер ни водят в т.нар. бюфет – за 10$ получаваш повече от изобилие от няколко блок маси, отрупани със салати, печени меса, рибни деликатеси, хляб, сладоледи и десерти. Гергьовден е малко странен тази година – обядваме с екипа на галерията, които са вегетарианци и се хранят с органична храна, приготвена на място в собствената им кухня, а вечерта замръкваме в италиански ресторант, в който ни изпращат сами да си подберем и изпечем филийките и намажем с направо престъпно вкусни смеси. никъде в заведенията и вътрешността на сградите не се пуши. на някои входове има поставени подобни на пощенски кутии, в които може да се тръска пепелта и да се загаси цигарата. оставяме за последния ден преди заминаване предварително препоръчаното заведение Schwarz (благодаря ти, Роси ), което съществува от 1928 година и пази наистина автентична атмосфера. в него се готви уникално пушено месо, което гарантира солидно преяждане и мога да ви уверя, че чакането на опашка отвън, за да получиш маса, си струва! освен, че опитваме от деликатесите, се сдобиваме с комплект подправки, които се надяваме да имат същия магически ефект и върху нашенското месо. единственото, което не успяваме да открием, е препоръчания ми от една американка, живееща в Монреал, „beaver tail“, което всъщност не било опашка от бобър, а десерт с това наименование.

Go Canadians!
за седмицата, в която сме в Монреал, няколко вечери са “хокейни”. по улиците се усеща приповдигнатост и съпричастност с канадския отбор: хората гордо носят екипи, дори жените, по колите са накачени флагчета, а на автобусите непрестанно се изписва Go, Canadians! тук хокеят е истинска религия, която е обхванала не само местните, но и голяма част от емигрантите. ние успяхме да гледаме мач с отбора на Питсбърг и ми се стори, че тази вечна битка между канадци и американци, съпроводена от бурни емоции, възторжени и разочаровани викове, е наистина неделима част от канадската атмосфера.

щедростта на природата

още от google maps се вижда колко е зелен островът и с колко водни ръкави е прорязан. в Монреал всяка зелена площ е почистена и подредена, малките градинки пред къщите са китни и направени (има глоба за немарливи собственици), ботаническата градина е уникално място с хиляди растителни видове. за моя изненада сърцето ми остава в китайската градина, която е много по-релаксираща и красива от японската. много от видовете не са разцъфнали, защото сега е ранна пролет и градината тепърва изгрява с целия си блясък. до ботаническата е Биодома, който пресъздава 5 екосистеми – тропическа и широколистни гори, St. Lawrence морска екосистема, арктическа и антарктическа екосистеми. всички са с автентичния си климат, за да създадат на обитателите си реална обстановка.
всъщност работата на местните метериолози сигурно е доста трудна – климатът е поредното шарено и непредсказуемо нещо тук – през два часа времето се мени през слънчево, облачно и порой, отново до слънце, а за седмицата, в която ние сме там, от 18 градуса слизаме до 2, постоянно духа вятър, накрая прехвърча и сняг. при това местните ни разказват, че всъщност сме късметлии, защото това време е по-характерно за юни, може би затова дърветата смело са нацъфтели, а жените за мое изумление масово ходят боси и по джапанки.

град на музеи

музеите в Монреал не са много, но затова пък си заслужават отделеното време. дори експозициите да не са по вкуса на посетителя, то сградите сами по себе си са произведения на изкуството. отделяме един следобед на Музея за изящни изкуства, където освен постоянните изложби, които са безплатни, разглеждаме атрактивна експозиция за живота и творчеството на Miles Davis и изложба бижута, вдъхновена от представленията на Cirque de Soleil. в другата сграда на музея най-силно впечатлява изложба стъкло. в постоянните експозиции и вътре в музея е разрешено да се снима, навсякъде се виждат майки с маного малки деца, както и хора в инвалидни колички, които очевидно нямат проблеми с достъпа. другият музей – за Съвременно изкуство не ме очарова особено като експозиция – както може и да се очаква, твърде много модерен арт – от типа черен квадрат на бял фон.. в една от залите обаче се натъкваме на интересна инсталация на огромно осветително тяло, направено изцяло от различни по вид стъклени чаши, които погледнати отдалеч са напълно неразличими, а под полюлея има маса, отрупана със същите чаши. музеят, който не успяваме да посетим, е Историческият музей.

една монреалска галерия

от ден първи комуникацията с Gora е изключително стегната и професионална. още с поканата получавам 90% от необходимата ми за да взема решение информация. тях не ги интересува дали си самоук художник или си учил изкуство, не се страхуват от стъкла (това обикновено е един от доводите на галериите да отказват пастели), важното е дали в теб виждат продаваем артист, не държат високопарни речи, за да определят с етикети творчеството, оставят то само да говори, а политиката е просто при тях да има изкуство, което го няма в другите галерии. имат си art head hunters, хора, които издирват творци по целия свят, след това собствениците одобряват кои от тях да бъдат поканени. конкретно тази галерия няма лице на улицата, не разчита на случаен поток от посетители, затова пък редовно прави корпоративни събития в залите си и така промотира авторите. модерното изкуство е на почит, но се търси и различното. не си позволяват да коментират с епитети самите картини, нито цените им, само при крайности в тях се намесват със съвет. затова пък щедро раздават визитки и каталози с координати на авторите, без да се притесняват, че някой ще ги прескочи като посредник (тъжна бг действителност). усещането ми е за различен подход и реалност, но то е неизбежно при всички други гореспоменати различия.

снимки от откриването >>

P.S. Благодарим на Гинка, Марти и Маги за тяхната отзивчивост, топлота и гостоприемство! Бяхте страхотни гидове и направихте преживяването Монреал много по-вълнуващо!

и още от града:

детайл от емблематичната скулптура

Cirque du Soleil – за жалост не успяхме да стигнем до представлението им

нощен Монреал – поглед от катедралата Сен Жозеф

и поглед към небостъргачите от Mount Royal

MacGill University – едно от най-престижните учебни заведения

още снимки от Монреал >>